„Големите деца” не плачат! Дали?
Случвало ли ви се е да използвате израза „Ти си голямо момче/момиче. Защо пачеш?!” А то – „голямото дете” е паднало, ударило си е коляното и го боли. Или друг пример: отивате на контролен преглед, знаете, че ще е необходимо да се вземе кръв за изследване и с усмивка се опитвате да убедите детето, че няма да боли – „едно леко убождане” (а то вижда тревогата в очите Ви). Това, от една страна, е в представите на възрастният. А убождането – в представите на детето е толкова болезнено и ужасно.
При следващо посещение при лекар то ще помни вашата лъжа за „не боли”, ще помни, че много го е боляло (не с интензитета от самата процедура, но с представата за поведението му). Ще си спомня, че е плакало, защото го е боляло.
Всеки човек има различен праг на търпимост и приемане към различните дразнители в своето израстване. Процесът на развитие е съпътстван от различни предизвикателства, пред които се изправят децата, когато се налага да преценят даден стресов фактор и да открият средствата, с които разполагат, за да се справят с проблема.
Повечето медицински процедури, както и всички заболявания водят до усещането за болка. Болката е „неприятно чувство и емоционално преживяване”, поради което от значение е да се взима в предвид възрастта, на която е детето.
Децата на различна възраст разбират и осъзнават болката по различен начин.
Острите и хронични заболявания оказват различно въздействие върху детската психика. С преодоляване на острото заболяване детският организъм сравнително бързо се връща към предишното си равновесие, обикновено скоро след това детето възстановява и своето психично и психологично функциониране.
При по – малките деца много страни от процеса на болестта остават незабелязани и неосъзнати и децата трудно вербализират преживяванията си. Особено подходяща за отреагиране на преживяванията, свързани с болестта се оказва игровата терапия.
В ученическа възраст затрудненията, които болестта създава, са все по – явни. Децата имат умението да сравняват себе си със здравите си връстници, това което те могат да правят, местата където биха могли да отидат, а те поради ограниченията на заболяването си – са вкъщи.
Особено кризисен период е този но юношеството, поради неустойчивост, чувствителност и критичност на личността в тази възраст. Характерно за този период е загуба на психична гъвкавост, забавени мисловни процеси, промени в афективността, изразяващи се в трудно овладяване на емоциите, насочване на емоционалния живот предимно към себе си. Тези трудности се проявяват чрез изолация, затвореност, чувство за непълноценност и несигурност.
Децата от 0 до 5 години трудно разбират и успяват да преодолеят болката. В тази възраст те плачат, реагират с войнствено, гневно и словесно поведение. Понякога реагират с агресивни действия към медицинския/болничния персонал.
В предучилищна възраст детето все още не може да разбере „как едно лечение, което причинява болка, може същевременно да допринесе за излекуването му”.
В училищна възраст децата могат да опишат причината, вида, качеството и количеството на болката. Поради тази причина те могат да разбират прости обяснения за състоянието им. Когато децата имат информация какво е необходимо да се прави (процеса на лечение), защо е необходимо (причината на болестта) – те имат знание и това ги прави по – склонни да съдействат в процеса на лечение.
В периода на юношеството (над 12 – 13 години) детето е способно да разбира причинността отвъд непосредственото преживяване. Децата в тази възрастова група имат способността да разбират вълнението и страха при дадено преживяване. Те имат възможност по време на различни интервенции да включват техники за отпускане, разсейващи образи и говорене.
Сблъсъкът на децата с дадено заболяване води до чувство, че губят контрол над случващото им се.
Възстановяването и преиграването на болезненото преживяване от дадена манипулация или от дълъг процес на лечение по време на игра може да помогне на детето да придобие чувство на контрол. За тази цел допринасят различните рисувателни и игрови техники, чрез които детето да се опита да разиграе/изобрази случващото му се. Чрез играта и рисуването могат да възвърнат усещането си за контрол, което ще ги направи съюзници в процеса на лечение, спрямо възрастовата група, на която принадлежат.
Всъщност, следващият път, в който детето падне и се разплаче, а вие си мислите, че драматизира – имайте впредвид възрастта, към която принадлежи и начина му на възприемане на болката.
