Взаимоотношения

В практиката ми като психотерапевт и детски психолог с близо 10 години опит в областта на арт терапията и приказкотерапията, ежедневно се убеждавам в дълбокото въздействие, което творческите и метафорични подходи оказват върху емоционалното и социалното развитие на децата. Особено в групов контекст, тези методи отключват ресурси, които индивидуалната работа невинаги достига, защото в група – децата не само творят, но и преживяват заедно.

Във възрастовия диапазон между 7 и 10 години, децата се намират в ключов период на развитие: емоциите се усложняват, самосъзнанието се оформя, а социалните умения започват да играят централна роля в ежедневието им. Именно тук груповите арт занимания и приказкотерапията предоставят среда, в която децата могат да преживяват, изразяват и преработват вътрешни конфликти, страхове и желания чрез символен език, игра и творчество – без директен натиск или оценка.

Създадох модел на групова работа – „Емоциочиталня“, който съчетава арт терапия и приказкотерапия за стимулиране на емоционалната интелигентност, социалните умения и изграждането на стратегии за справяне с емоционални предизвикателства за деца в начална училищна възраст.

Във възрастовия период от 7 до 10 години децата преминават през съществени етапи в своето психо-емоционално и социално развитие. Това е възраст, в която училищната среда, социалните отношения и усещането за принадлежност играят водеща роля за формиране на личността.

Психо-емоционално и социално развитие на децата 7–10 години

Емоционалното развитие в тази възраст включва:

• Диференциране на емоциите – децата започват да правят разлика между нюансирани емоционални състояния като вина, тъга и разочарование, радост и гордост, ревност и срам;

• Поява на метакогнитивна рефлексия – могат да мислят за собствените си чувства и да осмислят защо се чувстват по определен начин; развиват самоуважение, базирано на успехите им и обратната връзка от околните;

• Развитие на съпричастност – разбират, че другите могат да преживяват различни емоции в една и съща ситуация, което подпомага етичната и морална осъзнатост; проявяват емпатия и осъзнават гледната точка на другите.

• Повишена чувствителност към социални оценки – емоционалната реакция на детето е силно свързана с оценките от учители, родители и връстници; формират трайни приятелства и се стремят към социално одобрение;
  • Изграждане на вътрешна мотивация – чувството за успех и принадлежност стават вътрешни мотиватори за поведение и постижения; изграждат вътрешен контрол и започват да регулират емоционалните си състояния;

в екип. Групата се оказа малка сцена за генерална репетиция, а училището представлението, където децата опитваха да използват дискутираното в срещите.

„Емоциочиталня“ – Среща на изкуството, приказката и групата

„Емоциочиталня“ се проведе в десет последователни срещи – с продължителност 90 минути на занимание. Структурата се запази от началото до края по един и същи начин. Децата привикват към нея. А постоянството винаги носи – предсказуемост и сигурност. И ако в първите 1-2 срещи – участниците се опознават по между си, какво правим заедно, то след това идваха с въпроси: „Какво си намислила днес?“, „Коя приказка ще пишем?“, докато в един момент не чух: „Днес е любимият ми ден – защото съм тук!“

Със създаването на тази програма затвърдих за себе си, а и за родителите, че децата обичат приказките. Обичат да четата. Обичат да създават различни проекти през арт техниките, с помощта на които трансформирахме трудните теми, хареса им да бъдат автори на собствени приказки, които да представят пред другите.

Темите, които обхванах в груповите ни арт и приказкотерапевтични срещи са многообразни. Те обхващат наблюденията ми за потребностите и трудностите на децата в този възрастов период. В различните срещи бях подготвила по 4 (5) занимания.

Стартът на срещите ни бе с темата „Кой съм аз?“. Още в самото начало на групата ги провокирах да довършат историята по приказката на Х.К. Андерсен „Златното ключе“ и да създадат своя кутия – колаж, чрез която да помислят за себе си – какво има отвън, което показват на другите и какво има вътре (фиг. 1 и фиг.2). Говорихме за тайните, истината и доверието. Способност, която развиваме по време на порастването. Доверие към себе си и към другите.

фиг.1                                                            фиг.2

Въпросите за „Добро и лошо/приемливо и неприемливо“ съпровождат деца и родители на всяка възраст. Това бе темата на втората ни среща. Чрез приказката „Двата вълка в нас“ ние насочихме внимание към доброто и лошото, дискутираме върху различни ситуации в живота, които им се случват. Създадоха свои приказки през ключови думи (по темата, които винаги подпомагат децата) и през артерапевтичната задача създадоха своя арт маска: вътре и вън (фиг.3 и фиг.4) – как изглеждаме когато сме добри/лоши – емоции; думи или символи.

фиг. 3                                                                        фиг.4

Въпросът за „Увереността“ при децата вълнува много родители. Как децата да се заявяват, как да се отстояват, по-какъв начин да се повиши самоувереността им. В нашата среща на тази тема ние  разглеждаме приказката „Ами ако успея!“ и разсъждавахме върху въпросите: Кога се отказват? Какво им помага да успеят? Какво им помага да не се отказват? Какви емоции изпитват когато губят (гняв, изненада, тъга, страх, разочарование, раздразнение) и когато успеят (щастие, радост….)? Какво им помага да се справят с трудностите, когато не успеят? А кой им помага? Какво имат нужда да чуят от приятелите и родителите си? През арт терапевтичната задача те изработиха „Герб на увереността“ (фиг.5) и създадоха своя дума послание върху ключодържател, който да им напомня, че успехът зависи от тях. Оказа се, че едно от децата не тръгва за училище без своя ключодържател с послание.

фиг.5

„Тъга“ и „Обида“ са други две теми върху които разсъждавахме. Реалността съвпадна с преживяване на едно от децата, което бе преживяло труден момент в училище. Момент на обида, агресия към него и трудност да се справи. Групата от деца се обединиха и му дадоха възможност да сподели – без срам – случилото се. Дадоха му съвети, какво може да направи. Създадоха онова пространство, в което то да се почувства сигурно и в безопасност. Говорихме си за смелостта. Без да е предварително подготвено. Но групата определя ритъма. Както Ървин Ялом пише в своята книга. Силата на групата отново се активира в помощ на един от членовете й. Любопитно бе, че аз бях по-скоро наблюдател. Децата имаха умението да дадат пространство за един от тях. Удивително бе наблюдаваното. Приказката бе позната на всички „Мечката и лошата дума“ – а всяко дете си имаше своя поука.

Трансформирах арт задачата и ги оставих сами да създадат желано – без инструкция – но всяко дете преживя разказа и през собствения си опит. И те се припознаха един в друг и отново затвърдиха усещането: „Не си сам!“

фиг. 6

Емоцията „Страх“ блокира не само децата, но и възрастните. Това бе тема на  поредната ни среща. Често в психотерапевтичен контекст наблюдавам, че и възрастните се плашат от трудността да помогнат на децата си, които изпитват страхове и тревожност. През асоциативен облак ние насочваме вниманието в тази посока, но изписвайки думите на дъска (пред погледа на децата) ние заедно търсим противоположното на казаното от тях. Целта ми е да им покажа, че и трудността и решението са вътре в тях. И те успяват сами да обобщят, че те „това го знаят/могат“. Приказката „Лъвът и мишката“ е добър пример за децата да видят, че тази емоция могат да я изпитват всички – независимо от своя външен вид. В тази среща децата се превръщат в автори на комикс от три действия – в които трябва да измислят история за едно момиче и мечка: „Малкото Анче“ (фиг.7). Провокирам ги да разсъждават върху: причината за смелостта на малкото Анче. И в дискусия да споделят своята история. Защото една от най-ценните ползи на груповата работа е разбирането за взаимопомощ – от деца за деца. Чрез помощта на пластелин децата изработваха своя страх и го затвориха в буркан (фиг.8). По този начин те „опитомяват“ онова, което е техен блокаж. А докато работят – дискусиите с предложения за стратегии за справяне – продължават.

В някои сесии аз съм само наблюдател. Когато децата чуват опита и решенията на другите – те затвърждават и разбирането си – „че след като той – може – и аз ще успея“. Защото решението е подадено от някой на неговата възраст.

фиг. 7                                                  фиг.8

Емоцията “Гняв“ е позната на всички – и деца и възрастни. Често децата споделят „дразни ме“, „ядосах се“, „нервен съм“, но много рядко имат знания какво да правят когато тя се появи. В тази среща, посветена на тази емоция децата, създадоха своя приказка на гнева с помощта на думи, които бяха като „сламки“, към които да се придържат. Четохме и разсъждавахме върху приказката „Двете козлета“. Написаха „Рецепта за лечение от гняв“, през арттерапевтичната техника създадоха град от къщи емоции (фиг.9 и фиг.10).

Любопитно за тази работа на децата и в двете групи бе, че те по един инстинктивен начин – обградиха къщата на гнева с други къщи, които бяха на щастието, радостта и спокойствието. Това отново потвърди разбирането на Н. Песешкиан – създателят на позитивната и транскултурална психотерапия – в която и аз съм обучена – че човек носи в себе си и трудността, но и решението

фиг.9                                                                          фиг.10

Паралелно с трудните теми – една от темите, които провокира  много размишления бе темата за “Успех“ – „Увереност“. С историята „Необходима е практика, а не дарба – всеки може да се промени“ децата разсъждаваха върху различните възможности и изборите, които правим (фиг.11). Това се оказва една тема, която родителите пропускат, но тя е изключително значима за изграждането на аз-образа при деца. Личното им разбиране колко са уверени. Създадоха стъбла на успеха (фиг.13), която отвори пространство за дискусии. Провокира ги да разсъждават и да насочат внимание към себе си – кое е стъпалото (фиг.12), на което се намират; в какво са успешни; кой ги подкрепя при трудност.

фиг.11                                    фиг.12                               фиг.13

Насочвайки се към финала на груповите ни срещи имах колебание коя да бъде предпоследната ни среща. Това е на крачка пред финала, необходимо е да се създаде пространство за поредно свързване и същевременно готовност за отделяне от групата.

Темата „Моят живот“ се появи като отговор на тази моя цел. В предпоследната ни среща провокирах децата да мислят за себе си. Създадоха корица на книга за Своята Автобиография. Мислеха върху своето име и създадоха свой символ. И заедно с това – кукла на желанията (фиг.14 и фиг.15).

фиг. 14                                                    фиг.15

„Признателността“ бе нашата финална среща. „Гълъбицата и мравката“ бе моят избор на текст, върху който да насочат внимание. Децата създадоха свое хайку, изрисуваха текстилна чанта, в която да събират всичко, което искат, но символично – думите и хората, на които искат да благодарят и на които те са направили някакво добро. Написаха комикс в история в 6 действия върху камъни (фиг.16 и фиг.17).

Фиг.16                                                                       фиг.17

Финалът на срещите ни бе очакван от децата, заради една задача, която като тънка нишка свързваше нашите срещи.

фиг.18

В първата ни среща участниците и в двете групи създадоха свое сандъче (фиг.18). В края на всяка среща децата си поставяха по едно послание едно на друго. Това сандъче със съкровища – те отваряха в десетата среща и прочитаха думите – послания за тях.

С този жест: думи от деца за деца – приключваше нашето пътешествие в света на изкуството и приказките.

Заключение

Арт терапията и приказкотерапията са мощни инструменти за емоционална подкрепа на деца в училищна възраст. Чрез рисуване, творчество и приказки, децата изразяват чувства, преодоляват трудности и развиват емоционална интелигентност.

В групов контекст тези методи насърчават емпатия, споделяне и усещане за принадлежност. Арт терапията позволява символно изразяване и самоосъзнаване, докато приказкотерапията помага чрез идентификация с герои и метафорично разрешаване на вътрешни конфликти.

Да четеш и да бъдеш автор са две коренно различни дейности! Но и в двете децата могат да намерят своето решение на трудностите, които имат. А през арттерапевтичните техники – да трансформират своите вътрешни конфликти.

Синергията между двете – приказка и изкуство – в групов контекст се превръщат в мощен инструмент за трансформация.

Използвана литература:

1. Андерсън, Х. Кр. (2006), Приказки, София, Книгоиздателска къща „Труд“
2. Бакълтър, С.И. (2010), Практическа Арт терапия, Изд. Център за психосоциална покрепа
3. Бончева, Ив. (2013), Психология на детското развитие, Варна, Изд. „“Славена“
4. Великова, Е.(2017), Арт терапия при деца. Карти и творчески провокации за деца, родители и професионалисти. София, Институт за изкуство и терапия
5. Дарли, С., Хийт, У. (2013), Практическо ръководство по експресивна арт терапия, София, Център за психосоциална подкрепа
6. Динов, Т., (1979), Малкото Анче, София, Изд. Български художник
7. Ериксън, Е. (2013), Идентичност: младост и криза, С. Изд. РИВА..
8. Илиева, Сн., Г. Герчева-Нестерова (2017), Приложна педагогическа психология, Варна, Изд. ВСУ „Черноризец Храбър“
9. Каралийчев, А. Български народни приказки “ (2006), София, Книгоиздателска къща „Труд“
10. Лафонтен, (1993) Басни, Изд. Софи – Р
11. Милева, Н., П. Терзииванова, (2023) Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца, София, Изд. Ентусиаст
12. Остер, Гр. (1987), Гимнастика на опашката, София, Изд. Отечество
13. Пампулова, Т. Личен дневник на увереното дете
14. Песешкиан, Н., (2008), Търговецът и папагалът, Варна, Изд. „Славена“
15. Песешкиан, Н., (1994), Метод на позитивната психотерапия, Варна, Изд. „Славена“
16. Терни, П. (2016), Г-н Мечо иска да бъде обичан, София, Изд. ПИК – БС
17. Ялом, Ъ., М. Леш (2023), Теория и практика на групова психотерапия, София, Изд. Изток – Запад

Въображението на децата е толкова развито, че често създава образи на база прочетеното, чутото и видяното!

Често родителите пренебрегват думите на децата, но силата на интензивността на емоционалните им преживявания трябва да бъдат ясен сигнал за споделеното от тях.
Има ситуации, в които децата нямат думи, с които да опишат усещанията и страховете си
и в тези моменти се променя поведението им. Той се превръща в своеобразен „език“ на детето.

В книгата си „Действаме, играем, мислим“ Бернар Окутюрие описва
„Игра на нanagameл“, чрез която страшният герой за детето – може да се окарикатури. По този начин – детето ще има възможност само да даде описание и характеристики в детайли на онова, което го плаши, съпроводено от родителя си.

Бернар Окутюрие описва:
„Става дума за положителен процес на успокоение, наречен „игра на идентифициране с нападателя“ (Ана Фройд, 1949), като защита от архаичните тревоги от унищожение и поглъщане.

Идентифицирането с нападателя е мощен психологически механизъм за запазване на соматично-психичната цялост, подпомагана от фантазмите за разкъсване, поглъщани могъщество.
Детето с удоволствие се идентифицира с нападателя, за да овладее и отдалечи страха от разкъсване.

Процесът на успокоение е по-успешен, ако помогнем на детето да опише с думи своя нападател и по този начин да се освободи от страха.
Има деца, които не поставят необходимата емоционална дистанция, за да приглушат боязънта си.

Разтревожено дете влиза в стаята и казва: „Зад вратата има вълк“. Несъобразителният възрастен се сопва: ,,Никакъв вълк няма зад вратата. Измисляш си“.

Смръщеното лице на детето показва, че отговорът не го успокоява: вярно е, че то разказва небивалица, но това е неговата небивалица, неговата въображаема история, която трябва да бъде взета на сериозно.

Правилният отговор би бил:
„Страх ли те от вълка зад вратата? Как изглежда? Има ли големи уши? Или жълти очи? Езикът му червен
ли е? Ами зъбите му, големи ли са?“

Детето се отпуска, усмихва се и тогава е възможно възрастният да продължи с въпросите: „Вълкът носи ли очила? Носи ли панталон? Има ли шапка?“

Когато помогнем на детето да си представи вълка, то се избавя от страха си, още повече че вълкът е описан карикатурно, с очила, панталон и шапка“.

Как ви се струва?
Бихте ли влезли в ролята на съавтор на героя на детето си, който го плаши?

Можете да опитате да продължите с:
„Хайде да го нарисуваме този голям вълк с ……“ и описвате характеристиките дадени от детето.

Децата възприемат образите чрез изображения.
Колкото по-смешен го създадете –  заедно, толкова повече минимизирате тревожността и страхът му от този образ.

Опитайте!

Използван е откъс от книгата „Действаме, играем, мислим“ ИК „Колибри“, 2019 г

Бременността е период на растеж, фантазиране и очакване. Растеж за бебето. Фантазиране – какво ще бъде то, какви родители ще бъдат мъжът и жената. И очакване за промени – във всеки един аспект на живота.

Никой от нас не се ражда родител! Ние имаме познание какво е да си баща или майка в следствие на наблюдението над нашите родителите. Но се „раждаме” като родители с появата на собствените ни деца. Всеки от нас има представа какво иска да бъде детето му; какво може да му даде и какво като пример от своите родители – не иска да повтаря във взаимоотношенията си с него. Това очакване, обаче, не винаги се реализира.

Моделите, които носим от семейството си – ги модифицираме през нашия опит и очакванията, които имаме за своите деца за в бъдеще.

Полът на детето, партньорът ни, включването на бабите и дядовците, активността ни в отглеждането на детето, професионалната ни ангажираност са малка част от нещата, които оказват влияние върху ролята на майката и бащата.

Жената, превърнала се в майка има една основна цел – да полага грижи за израстването на детето, включително – да го отдели от себе си.

По правило взаимоотношенията между майката и детето се основават на едно неравенство – единият се нуждае от помощ – другият му я дава.

Майката трябва да желае да подпомага отделянето на детето от себе си, което се случва в процес на израстване на детето.

Преди време някъде прочетох: „Най – доброто, което може да направи един баща за детето си, е да обича майка му”. И може би в началото това е най – важното.

Мъжът, превърнал се в баща трябва да  предложи помощ, съпричастност, подкрепа и топлина на любимата си, заради самите тях като двойка и заради детето им.

Много често бащата не знае как да се държи с бебето. На него му е необходимо повече време, за да създаде емоционална връзка с детето. Ако в началото на появата на малкото дете основна задача на бащата е да подкрепя майката и детето, то постепенно неговата задача е да отдели порастващото дете от симбиотичната връзка с майката и да го въведе в социалната среда. Не случайно се казва, че бащата внася закона и реда за малкото дете.

Ерих Фром разглежда майчината и бащината любов в труда си „Изкуството да обичаш” и обяснява ролите на майката и бащата в развитието на детето.

Според него малкото бебе и майката са свързани в симбиотична връзка. Чрез реакциите на майката – малкото дете се научава как да постъпва с другите хора. Мама се усмихва когато то се нахрани, взима го на ръце, ако плаче, хвали го когато напълни памперса. Всичко това постепенно изкристализира  и се обединява в чувството „обичат ме”.

Обичат ме понеже съм дете на майка си. Защото съм безпомощен, хубав, възхитителен. Или можем да обобщим – обичат ме, защото съм аз.

Чувството да си обичан от майка си е пасивно. Детето не трябва да прави нищо, за да бъде обичано. Майчината любов е безусловна. Единственото нещо, което се иска – е да бъда нейно дете. Майчината любов не е необходимо да се завоюва, не е необходимо да се заслужи.

За децата от 8 до 10 годишна възраст въпросът се свежда до това – просто да бъдеш обичан или да те обичат за това, което си. Детето до тази възраст не обича а откликва с признателност и радост за това, че го обичат. През този период се появява нова активност – да дадеш нещо от себе си на майка си или баща си – рисунка, стихотворение – нещо друго.

В живота на детето идеята за обичта се видоизменя – освен, че е обичано, то започва да обича, да бъде източник на обич.

Необходимо е да минат много години, за да се превърне това в зряла обич.

В юношеството детето вече е превъзмогнало своя егоцентризъм. Не е важен само и единствено то, но и нуждите на другия човек стават важни за него.

Детската обич се придържа към принципа: обичам, понеже ме обичат, а зрялата обич е обичат ме, защото обичам.

Майчина любов е безусловна. Тя обича бебето си като свое дете, а не защото отговаря на някакви изисквания.

Бащината обич е условна.

Нейният принцип е „Обичам те, защото ти ще осъществиш моите очаквания, ти си като мен”. Бащината обич трябва да бъде заслужена. Това е негативна страна на бащината обич – в основата й е залегнало подчинението като добродетел и неподчинението като най – голям грях. А ако детето не направи това, което бащата изисква – наказанието е лишаване от тази обич.

Положителната страна на бащината обич е, че понеже тя е условна – може да се заслужи. Т.е детето ще направи нещо, за да я заслужи.

За разлика от майчината обич, бащината не е извън моята воля.

Майчиното и бащиното отношение отговарят на собствената потребност на детето. След 6 годишна възраст детето започва да усеща нуждата от обичта на бащата, от авторитета и ръководството му.

Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата – да го научи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото.

Майчината любов не се опитва да ограничи растежа, не поощрява неговата безпомощност. От нея се изисква да не прекалява с безпокойствата си около него, за да не го зарази с тревогите си. Част от живота й трябва да бъде посветен на желанието й детето да бъде самостоятелно и да се отдели от нея.

Бащината обич – трябва да се ръководи от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитетна. От нея се изисква да даде увереност на детето да се превърне в самостоятелен авторитет, отделен от бащиния.

Майчината и бащината любов не са взаимозаменяеми. Всяко дете има потребност от любовта на двамата си родители. Чрез тяхната любов то научава как да дава обич и как да получава.

И вместо финал да повторим: „детската любов се придържа към принципа: обичам те, защото се нуждая от теб, а зрялата обич – нуждая се от теб, защото те обичам”.

Използвана литература:

Брадшоу, Дж., „Тайните на семейството” (2002)

Скинър, Р., Дж., Клийз „Семейството и как да оцелеем в него” (2008)

Фром, Е., „Изкуството да обичаш” (2019)

изображение:

https://www.freepik.com/free-photo/girls-watching-movie-expressively-dark_1957030.htm#page=4&query=%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8%20%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%85%20%D0%BE%D1%82%20%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0&position=49&from_view=search&track=ais

В практиката си чувам: „Мама е моята най – добра приятелка“ (момиче на 4 години); „Ние с В. сме най – добри приятелки; правим всичко заедно“ (майка на дете на 6 години затворено и не общуващо с връстници); „Аз искам с Г. да сме си приятели и за това му позволявам всичко…“ (майка на момче на 13 години); „Аз говоря с него като възрастен“ (майка на момче на 5 години).

Възможно ли е приятелство между родители и деца? Един въпрос с много отговори, но….

Приятелството е равнопоставеност и взаимност. Да си приятел с някого означава да го подкрепяш в трудна ситуация, да го насърчиш да следва решенията си, да се зарадваш на постигнат успех.

Родителството, от своя страна, е отговорност да възпитаваш, да подкрепяш детето в процеса на израстване, да го насърчаваш да направи избор, да бъдеш до него  при трудност; да се предложат стратегии при провал; да го прегърнеш и изкажеш гордостта си при успех.

Родителството предполага да си до детето си във всяка ситуация – без да се очаква равнопоставеност, без да се очаква взаимност.

Детето не може да бъде съюзник на родителите при постигане на целите, които възрастният си е поставил. То може да бъде само наблюдател.

Четиригодишно момиче сподели „Моята приятелка Ани имаше рожден ден. Ние празнувахме заедно с мама, Ваня и Теди – това са нашите най – добри приятелки с мама”. Аз я попитах: „На колко години стана Ани?“, а отговорът бе „О, тя е на 34-ри както мама. Ние сме най – добри приятелки“.

Понякога родителите несъзнателно превръщат своите деца в партньори. При раздяла на родителите – децата поемат емоционалните преживявания на родителя при когото са (в повечето случаи това е майката). И от солидарност или дълг – те се превръщат в техни съюзници на ниво приятелство.

От друга страна, родителя „говори с детето като с възрастен”, но той не отчита, че детето няма неговия опит и не всичко, което му споделя или изисква от него – може  да бъде разбрано, поради незрялост в когнитивен и емоционален план.

Необходимо е децата да останат в позицията си на деца.

При раздяла на мама и тате – се разделят възрастните, а родителите оставят родители на своето дете. Границите не се нарушават. Родителите определят правилата и децата се съобразяват с тях без да влизат в коалиция с някого. Това е причина да съветвам родителите при раздяла да спазват еднакви правила и в двете къщи.

Децата са любопитни. Те опознават света около тях чрез експерименти, чрез своите опити – успешни и/или грешни. Приятелите им са до тях, защото и те правят своите опити в процеса на порастване.

Какво може да направи родителя, за да не допуска пропускливостта на границите:

1. Да изисква от детето поведение, съответен на опита и модела, който му се задава.
2. Да не очаква от детето да бъде слушател на проблеми, за които то още няма зрялост.
3. Да го подготвя за изискванията на средата – в къщи, в детската градина, в училище, в социалната среда, за да му покаже моделите на обществото.
4. Да бъде подкрепящ, а не очакващ подкрепа от детето.

Да си в обувките на родител не винаги е лесно, но да си в обувките на дете, на което му се възлагат очаквания, за които не е готово – ще доведе до проблеми и трудности в процеса му на порастване и до нарушаване на границите.

За да говорим с детето „като възрастен“ е необходимо да изчакаме времето, в което той ще достигне зрелостта на възрастен и ще има опита и знанията за тази роля.

Родители – бъдете до своите деца от позицията си на родители. Децата трябва да бъдат деца. Приятелите – спрямо възрастта – и за големите и за малките.

Последните месеци – животът в пандемия – много осезателно ни провокира да мислим за загубата. Загубата на нормален ритъм на живот, загубата на работа, на свободен достъп до детските градини и училищата. Загубата на възможност за близък контакт с близките и приятелите ни.

Появата на бебе в семейството е събитие, изпълнено с очакване, любов, надежда, предизвикателство. Промяна – първо за самите родители, след това за всички близки на семейството.
Възрастните започват нов етап в своите взаимоотношения. Учат се да поемат нова роля – тази на родителството. С физическото и психическото развитие на детето – се развиват и неговите родители.