юли 2024

Въображението на децата е толкова развито, че често създава образи на база прочетеното, чутото и видяното!

Често родителите пренебрегват думите на децата, но силата на интензивността на емоционалните им преживявания трябва да бъдат ясен сигнал за споделеното от тях.
Има ситуации, в които децата нямат думи, с които да опишат усещанията и страховете си
и в тези моменти се променя поведението им. Той се превръща в своеобразен „език“ на детето.

В книгата си „Действаме, играем, мислим“ Бернар Окутюрие описва
„Игра на нanagameл“, чрез която страшният герой за детето – може да се окарикатури. По този начин – детето ще има възможност само да даде описание и характеристики в детайли на онова, което го плаши, съпроводено от родителя си.

Бернар Окутюрие описва:
„Става дума за положителен процес на успокоение, наречен „игра на идентифициране с нападателя“ (Ана Фройд, 1949), като защита от архаичните тревоги от унищожение и поглъщане.

Идентифицирането с нападателя е мощен психологически механизъм за запазване на соматично-психичната цялост, подпомагана от фантазмите за разкъсване, поглъщани могъщество.
Детето с удоволствие се идентифицира с нападателя, за да овладее и отдалечи страха от разкъсване.

Процесът на успокоение е по-успешен, ако помогнем на детето да опише с думи своя нападател и по този начин да се освободи от страха.
Има деца, които не поставят необходимата емоционална дистанция, за да приглушат боязънта си.

Разтревожено дете влиза в стаята и казва: „Зад вратата има вълк“. Несъобразителният възрастен се сопва: ,,Никакъв вълк няма зад вратата. Измисляш си“.

Смръщеното лице на детето показва, че отговорът не го успокоява: вярно е, че то разказва небивалица, но това е неговата небивалица, неговата въображаема история, която трябва да бъде взета на сериозно.

Правилният отговор би бил:
„Страх ли те от вълка зад вратата? Как изглежда? Има ли големи уши? Или жълти очи? Езикът му червен
ли е? Ами зъбите му, големи ли са?“

Детето се отпуска, усмихва се и тогава е възможно възрастният да продължи с въпросите: „Вълкът носи ли очила? Носи ли панталон? Има ли шапка?“

Когато помогнем на детето да си представи вълка, то се избавя от страха си, още повече че вълкът е описан карикатурно, с очила, панталон и шапка“.

Как ви се струва?
Бихте ли влезли в ролята на съавтор на героя на детето си, който го плаши?

Можете да опитате да продължите с:
„Хайде да го нарисуваме този голям вълк с ……“ и описвате характеристиките дадени от детето.

Децата възприемат образите чрез изображения.
Колкото по-смешен го създадете –  заедно, толкова повече минимизирате тревожността и страхът му от този образ.

Опитайте!

Използван е откъс от книгата „Действаме, играем, мислим“ ИК „Колибри“, 2019 г