юни 2021

Родителите се чувстват безсилни в момента, в който разберат, че тяхното дете има някакви страхове. Светът, който заобикаля детето и възрастния е един и същ, но възрастният възприема средата като безопасно място, докато детето – като опасно. Децата нямат знанието и сигурността, които възрастният е изградил. Задача на родителя е да създаде чувство на безопасност в детето си на всяко едно стъпало от неговото развитие.

Страхът е естествена човешка емоция. Той е свързан със себесъхранението. Поражда предпазливост и увеличава чувствителността към предполагаемите заплахи. Често забравяме за това, когато стане дума за страх и тревожност.

Във всяка възраст децата изпитват различни страхове. Това е нормална реакция, защото децата са уязвими при нови предизвикателства, среща с непознати хора, животни, силни шумове и т.н.

Ще ви запозная с някои от често срещаните страхове при децата. Списъкът не е изчерпателен, но обхваща най – често проявяваните:

Страхът се появява около 6 – месечна възраст. Много бебета и малки деца са предпазливи по отношение на непознати възрастни. Някои от тях не започват да играят с нова играчка, докато не я опознаят чрез оглеждане или с повторно насочване на вниманието към нея.

Във възрастта до 2 години малките деца се страхуват да останат сами; от непознати; от силен шум; от всичко неочаквано и непознато. Най – силно страхът в този период се активира при раздяла със значимия възрастен – мама или татко.

Във възрастта от 2 до 4 години децата се страхуват от: тъмното; от различни сенки; от шумът в банята; да спи само; от силни шумове; от гръмотевици.

Във възрастта от 5 до 7 години децата се страхуват: от тъмно; от отхвърляне; от лекари, зъболекари  и медицински процедури; от животни; от представяне пред другите; от смъртта.

Във възрастта от 8 до 11 години децата се страхуват: от Духове/Дама Пика; страх предизвикан от героите в електронните игри; при оставане сам вкъщи; от смърт и болести; от училищен провал;  да бъде отхвърлен от другите; от подигравки.

Във възрастта от 12 до 16 години подрастващите проявяват страх: за собствената им безопасност;  от болести; от обиди/подмятания от връстници; от  провал в училище и спорта; страх как се представят пред другите и как другите ги виждат.

Юношеството е възраст на екзистенциална тревожност: Какво е мястото ми във Вселената? Какъв е смисълът на живота? Къде е моето място?

Понякога децата изпитват тревога, защото не могат да назоват емоциите си. Когато детето не разпознава своите емоции, то не може да си обясни какво чувства, поради което се появяват някои страхове.

Страхът при децата (както и при възрастните) предизвиква разнообразни преживявания.

Каквато и да е причината – не забравяйте, че детската тревожност е болезнена.

Не я омаловажавайте.

Думи като: „Глупаво е“; „Ела да видиш, че няма нищо“; „Виж, никой друг не се страхува”; „Защо те е страх от това”  – няма да помогнат.

В своята книга „Срещу безпокойството” др. Лорънс Коен изброява следните разнообразни прояви при децата в следствие на страх и тревожност:

• Физически усещания – разтуптяно сърце, напрегнати мускули, повърхностно дишане, присвиване на стомаха, треперене, потене, много топла или студена кожа.
• Често уриниране, стомашно – чревни проблеми или незадържане на урина.
• Тревожни мисли, песимизъм и тревога: „Ами, ако нещо се случи?”
• Едни и същи мисли или образи се повтарят отново и отново без да се достига до някакво решение.
• Липса на когнитивна гъвкавост, отбягване на всяко ново нещо, или силна реакция при промяна.
• Нервни навици като гризане на нокти, подръпване или дъвчене на косата; дърпане/ядене на дрехи.
• Емоционално състояние на тревога, паника, страх, постоянна бдителност.
• Страхове от специфични неща – реални или въображаеми – кучета или чудовища под леглото.
• Възприемане на света като застрашителен и опасен.
• Отбягване на всичко, което води до страх или тревожност.
• Поведенчески модел като стеснителност и срамежливост, нерешителност, компулсивни действия или опит за пълен контрол над средата.

Тревожността може да засегне мислите, тялото, емоциите, действията, поведението и отношенията на детето с другите.

Дете, което изпитва тревожност има нужда да бъде изслушано.

Подкрепете детето си като му покажете разбиране и потърсете заедно отговор какво всъщност се крие зад страха, който успява да назове?

Независимо какъв е страхът на вашето дете, както и възрастова група към която принадлежи – е много важно то да почувства, че сте до него. Телесния контакт – прегръдка, погалване, хващане за ръката – ще дадат усещане за подкрепа.

Обратното на омаловажаването е приемане.

Опитайте с думи като:

„Изглеждаш малко уплашен! Искаш ли да ме хванеш за ръката?”

„Всички понякога се страхуват! Дори и възрастните”

„Искаш ли да погледнем заедно?”

Не забравяйте: Всичко, което децата споделят е важно за тях. Ако отхвърлите тревожността им, защото ви се струва незначителна – как ще споделят с вас по-дълбоките си страхове – ако не са сигурни, че ще има кой да ги чуе.

 

За този текст е използван материал от книгата „Срещу безпокойството”, автор Др. Лорънс Коен

Изображение: https://www.freepik.com/free-photo/girls-watching-movie-expressively-dark_1957030.htm#page=4&query=%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8%20%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%85%20%D0%BE%D1%82%20%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0&position=49&from_view=search&track=ais

Бременността е период на растеж, фантазиране и очакване. Растеж за бебето. Фантазиране – какво ще бъде то, какви родители ще бъдат мъжът и жената. И очакване за промени – във всеки един аспект на живота.

Никой от нас не се ражда родител! Ние имаме познание какво е да си баща или майка в следствие на наблюдението над нашите родителите. Но се „раждаме” като родители с появата на собствените ни деца. Всеки от нас има представа какво иска да бъде детето му; какво може да му даде и какво като пример от своите родители – не иска да повтаря във взаимоотношенията си с него. Това очакване, обаче, не винаги се реализира.

Моделите, които носим от семейството си – ги модифицираме през нашия опит и очакванията, които имаме за своите деца за в бъдеще.

Полът на детето, партньорът ни, включването на бабите и дядовците, активността ни в отглеждането на детето, професионалната ни ангажираност са малка част от нещата, които оказват влияние върху ролята на майката и бащата.

Жената, превърнала се в майка има една основна цел – да полага грижи за израстването на детето, включително – да го отдели от себе си.

По правило взаимоотношенията между майката и детето се основават на едно неравенство – единият се нуждае от помощ – другият му я дава.

Майката трябва да желае да подпомага отделянето на детето от себе си, което се случва в процес на израстване на детето.

Преди време някъде прочетох: „Най – доброто, което може да направи един баща за детето си, е да обича майка му”. И може би в началото това е най – важното.

Мъжът, превърнал се в баща трябва да  предложи помощ, съпричастност, подкрепа и топлина на любимата си, заради самите тях като двойка и заради детето им.

Много често бащата не знае как да се държи с бебето. На него му е необходимо повече време, за да създаде емоционална връзка с детето. Ако в началото на появата на малкото дете основна задача на бащата е да подкрепя майката и детето, то постепенно неговата задача е да отдели порастващото дете от симбиотичната връзка с майката и да го въведе в социалната среда. Не случайно се казва, че бащата внася закона и реда за малкото дете.

Ерих Фром разглежда майчината и бащината любов в труда си „Изкуството да обичаш” и обяснява ролите на майката и бащата в развитието на детето.

Според него малкото бебе и майката са свързани в симбиотична връзка. Чрез реакциите на майката – малкото дете се научава как да постъпва с другите хора. Мама се усмихва когато то се нахрани, взима го на ръце, ако плаче, хвали го когато напълни памперса. Всичко това постепенно изкристализира  и се обединява в чувството „обичат ме”.

Обичат ме понеже съм дете на майка си. Защото съм безпомощен, хубав, възхитителен. Или можем да обобщим – обичат ме, защото съм аз.

Чувството да си обичан от майка си е пасивно. Детето не трябва да прави нищо, за да бъде обичано. Майчината любов е безусловна. Единственото нещо, което се иска – е да бъда нейно дете. Майчината любов не е необходимо да се завоюва, не е необходимо да се заслужи.

За децата от 8 до 10 годишна възраст въпросът се свежда до това – просто да бъдеш обичан или да те обичат за това, което си. Детето до тази възраст не обича а откликва с признателност и радост за това, че го обичат. През този период се появява нова активност – да дадеш нещо от себе си на майка си или баща си – рисунка, стихотворение – нещо друго.

В живота на детето идеята за обичта се видоизменя – освен, че е обичано, то започва да обича, да бъде източник на обич.

Необходимо е да минат много години, за да се превърне това в зряла обич.

В юношеството детето вече е превъзмогнало своя егоцентризъм. Не е важен само и единствено то, но и нуждите на другия човек стават важни за него.

Детската обич се придържа към принципа: обичам, понеже ме обичат, а зрялата обич е обичат ме, защото обичам.

Майчина любов е безусловна. Тя обича бебето си като свое дете, а не защото отговаря на някакви изисквания.

Бащината обич е условна.

Нейният принцип е „Обичам те, защото ти ще осъществиш моите очаквания, ти си като мен”. Бащината обич трябва да бъде заслужена. Това е негативна страна на бащината обич – в основата й е залегнало подчинението като добродетел и неподчинението като най – голям грях. А ако детето не направи това, което бащата изисква – наказанието е лишаване от тази обич.

Положителната страна на бащината обич е, че понеже тя е условна – може да се заслужи. Т.е детето ще направи нещо, за да я заслужи.

За разлика от майчината обич, бащината не е извън моята воля.

Майчиното и бащиното отношение отговарят на собствената потребност на детето. След 6 годишна възраст детето започва да усеща нуждата от обичта на бащата, от авторитета и ръководството му.

Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата – да го научи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото.

Майчината любов не се опитва да ограничи растежа, не поощрява неговата безпомощност. От нея се изисква да не прекалява с безпокойствата си около него, за да не го зарази с тревогите си. Част от живота й трябва да бъде посветен на желанието й детето да бъде самостоятелно и да се отдели от нея.

Бащината обич – трябва да се ръководи от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитетна. От нея се изисква да даде увереност на детето да се превърне в самостоятелен авторитет, отделен от бащиния.

Майчината и бащината любов не са взаимозаменяеми. Всяко дете има потребност от любовта на двамата си родители. Чрез тяхната любов то научава как да дава обич и как да получава.

И вместо финал да повторим: „детската любов се придържа към принципа: обичам те, защото се нуждая от теб, а зрялата обич – нуждая се от теб, защото те обичам”.

 

Използвана литература:

Брадшоу, Дж., „Тайните на семейството” (2002)

Скинър, Р., Дж., Клийз „Семейството и как да оцелеем в него” (2008)

Фром, Е., „Изкуството да обичаш” (2019)

изображение:

https://www.freepik.com/free-photo/girls-watching-movie-expressively-dark_1957030.htm#page=4&query=%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8%20%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%85%20%D0%BE%D1%82%20%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0&position=49&from_view=search&track=ais

Тръгването на училище е събитие, което ангажира цялото семейство – ученика, родителите, бабите и дядовците.

Това е моментът, в който малкото дете официално преминава от възрастта на играта към възрастта на ученето. Придобиването на нови знания, умения и способности се превръщат в основни дейности за детето.

Първи клас е време, в което детето трябва да започне да говори от позицията си на „Аз съм ученик”. В повечето случаи децата нямат приятели или познати в класа, в който попадат. Това налага то да се заяви и представи пред другите.

За родителите това е нещо естествено, но не и за децата.

Представете си, че сте първи ден на ново работно място. Изведнъж се озовавате пред погледа на много хора. Всички Ви наблюдават. Странно е, нали? Така се чувства и вашият първокласник – странно. Нови момичета и момчета, нови учители, на които детето трябва да се довери, нова среда, която трябва да опознае!

Да погледнем тръгването на училище през очите на седемгодишното дете.

Еуфорията и при него е голяма. Цяло лято всички му подмятат, че ще бъде ученик.

Е, нали до скоро е ходело на детска градина?! Колко да е по – различно? Но…..

Различно е. Трябва да седи на чин. Трябва да внимава. Може да става, но само в междучасията. Пише чертички, плюсове, бастунчета, по много редове! Ако излезе от очертанията – хайде да се напише нов ред!

А ходенето до тоалетна? Ужас! Все някой чука на вратата!

Гладно е, но какво от това? Обядът бил в 12.30 часа. Или пък – не е гладен, но не може да се храни после, защото след тях идвали големите. И после – пак чертички, елементи, срички и т.н.

Много трудна задача.

Често в главата на детето преминават мисли като: „Ние с Мишо искаме да си играем, а госпожата само ни дава да пишем! Седнете! Учете!…. И накрая не съм слушал! Сега и мама и тате трябва да слушам, защото ще ми се карат!”

Какъв ден!

А родителите?

Как си представят един ден на първокласника в училище?

„Закусило е детето. Изгладено е. Заедно подготвихме раницата за деня. Ето – влиза в класната стая, ще рисува, ще пише красиво, ще започне да чете гладко, да смята правилно… И време за игра, казаха на родителската среща, че ще има! Няма да се храни само, а с всички деца. А в края на деня ще си го прибирам доволно, с научен урок и написано домашно!”

Илюзорно ли е това? Всъщност – да!

Тръгването в първи клас изисква овладяването на умения, които са изключително важни за успешното ежедневие при седем годишните деца. Те обособяват готовността на детето за училище и вклюват:

• Увереност, че можеш да контролираш тялото и поведението си; убеденост, че можеш да постигнеш всичко, с което се захванеш, и че възрастните могат да ти помогнат с това.
• Любопитство – чувството, че откритията са нещо добро и доставят удоволствие.
• Активност – желанието и възможността действаш, без да се отказваш.
• Самоконтрол – способността да контролираш собствените си действия по начин, съответстващ на възрастта. Самоконтролът се развива с опита, средата, умението да си активен, но в разумните граници, подадени от възрастните, съобразно възрастта на детето.
• Свързаност – способността да взаимодействаш, да разбираш другите и да осъзнаваш, че си разбран.
• Способност за общуване – желание и възможност словесно да споделяш и обменяш идеи и чувства. Тази способност е свързана с доверието и с удоволствието да общуваш с деца и възрастни.
• Способност за сътрудничество – умението да балансираш собствените си нужди с тези на другите при действия в група. Тази способност се развива с времето във взаимоотношението на детето с другите възрастни и след това с другите деца в групата.

Към всичко изброено до тук е необходимо да добавим и изградената самооценка на детето за себе си, за да умее да представи себе си, да отстоява своите желания, да умее да разпознава своите емоции и тези на другите.

Комуникацията с учителите е много важна, за да се чувства ученика приет.

Но  да погледнем и гледната точка на учителя.

Изправя се пред цял клас непознати деца, за които не знае нищо. Учителят ще бъде дълго време с тях по цял ден.

Той ще бъде възрастният, който ще им даде граници на предизвикателството училище. Ще им дава нови умения, ще им преподава нови знания, ще бъде обгрижващ, но и строг. И не на последно място – ще се превърне в човекът, с който в следващите четири години ще комуникирате ежедневно.

Не винаги очакванията за учителите от страна на родителите се оправдават. Един е твърде възрастен. Друг е твърде млад. Един е много строг, друг пък много либерален. Да така е. Но това не може да се промени, за разлика от нагласите на родителите.

Какво е необходимо родителите да имат в предвид:

• Малките ученици бързо се изморяват при писане;
• Усвояват преподавания материал с различно темпо;
• Бързо се разсейват. Когато пишете домашни в къщи имайте в предвид, че да се напише всичко наведнъж и после да играе е много трудно за детето.
• Редувайте – учене с малко време за игра. Движението все още е водещо за ученето при детето.
• Имайте в предвид, че за децата е трудно да ви слушат и да пишат едновременно. Правете паузи.
• Давайте им конкретни примери и изисквания. Те възприемат информацията конкретно – образно.
• Децата в тази възраст все още трудно предвиждат последствията от действията си. Те са много активни и на база това и в междучасията са изключително подвижни.
• Не сравнявайте детето с другите – всеки учи с различен темп. А и това може да го настрои срещу другите – давани му за пример.
• Стимулирайте общуването с другите деца. А вие самите го изслушвайте във всеки момент, в който то инициира разговор.

Всяка възраст има своите предизвикателства, както за децата, така и за възрастните. Сътрудничеството между родител и учител е посоката, чрез която детето ще бъде по – спокойно и по – успешно. Годините в училище не са малко, но както всички знаем първите са най – важни! Да подкрепим първокласника и да следваме неговите умения, като предпоставка за успешно справяне в предизвикателството Училище.