easy

В практиката си чувам: „Мама е моята най – добра приятелка“ (момиче на 4 години); „Ние с В. сме най – добри приятелки; правим всичко заедно“ (майка на дете на 6 години затворено и не общуващо с връстници); „Аз искам с Г. да сме си приятели и за това му позволявам всичко…“ (майка на момче на 13 години); „Аз говоря с него като възрастен“ (майка на момче на 5 години).

Възможно ли е приятелство между родители и деца? Един въпрос с много отговори, но….

Приятелството е равнопоставеност и взаимност. Да си приятел с някого означава да го подкрепяш в трудна ситуация, да го насърчиш да следва решенията си, да се зарадваш на постигнат успех.

Родителството, от своя страна, е отговорност да възпитаваш, да подкрепяш детето в процеса на израстване, да го насърчаваш да направи избор, да бъдеш до него  при трудност; да се предложат стратегии при провал; да го прегърнеш и изкажеш гордостта си при успех.

Родителството предполага да си до детето си във всяка ситуация – без да се очаква равнопоставеност, без да се очаква взаимност.

Детето не може да бъде съюзник на родителите при постигане на целите, които възрастният си е поставил. То може да бъде само наблюдател.

Четиригодишно момиче сподели „Моята приятелка Ани имаше рожден ден. Ние празнувахме заедно с мама, Ваня и Теди – това са нашите най – добри приятелки с мама”. Аз я попитах: „На колко години стана Ани?“, а отговорът бе „О, тя е на 34-ри както мама. Ние сме най – добри приятелки“.

Понякога родителите несъзнателно превръщат своите деца в партньори. При раздяла на родителите – децата поемат емоционалните преживявания на родителя при когото са (в повечето случаи това е майката). И от солидарност или дълг – те се превръщат в техни съюзници на ниво приятелство.

От друга страна, родителя „говори с детето като с възрастен”, но той не отчита, че детето няма неговия опит и не всичко, което му споделя или изисква от него – може  да бъде разбрано, поради незрялост в когнитивен и емоционален план.

Необходимо е децата да останат в позицията си на деца.

При раздяла на мама и тате – се разделят възрастните, а родителите оставят родители на своето дете. Границите не се нарушават. Родителите определят правилата и децата се съобразяват с тях без да влизат в коалиция с някого. Това е причина да съветвам родителите при раздяла да спазват еднакви правила и в двете къщи.

Децата са любопитни. Те опознават света около тях чрез експерименти, чрез своите опити – успешни и/или грешни. Приятелите им са до тях, защото и те правят своите опити в процеса на порастване.

Какво може да направи родителя, за да не допуска пропускливостта на границите:

1. Да изисква от детето поведение, съответен на опита и модела, който му се задава.
2. Да не очаква от детето да бъде слушател на проблеми, за които то още няма зрялост.
3. Да го подготвя за изискванията на средата – в къщи, в детската градина, в училище, в социалната среда, за да му покаже моделите на обществото.
4. Да бъде подкрепящ, а не очакващ подкрепа от детето.

Да си в обувките на родител не винаги е лесно, но да си в обувките на дете, на което му се възлагат очаквания, за които не е готово – ще доведе до проблеми и трудности в процеса му на порастване и до нарушаване на границите.

За да говорим с детето „като възрастен“ е необходимо да изчакаме времето, в което той ще достигне зрелостта на възрастен и ще има опита и знанията за тази роля.

Родители – бъдете до своите деца от позицията си на родители. Децата трябва да бъдат деца. Приятелите – спрямо възрастта – и за големите и за малките.

Последните месеци – животът в пандемия – много осезателно ни провокира да мислим за загубата. Загубата на нормален ритъм на живот, загубата на работа, на свободен достъп до детските градини и училищата. Загубата на възможност за близък контакт с близките и приятелите ни.

Скоро прочетох в интернет пространството:
„Докторе, може ли да те питам нещо? Аз порових малко в Гугъл и си изясних диагнозата, ама да чуя все пак второ мнение …..”
И се замислих – колко актуално е това и за работата на психолога!
Все по – често в срещите си с родители, в първите ни разговори усещам тяхното недоверие и тревога от „диагнозата” поставена в интернет пространството.

Появата на бебе в семейството е събитие, изпълнено с очакване, любов, надежда, предизвикателство. Промяна – първо за самите родители, след това за всички близки на семейството.
Възрастните започват нов етап в своите взаимоотношения. Учат се да поемат нова роля – тази на родителството. С физическото и психическото развитие на детето – се развиват и неговите родители.

Заекването е нарушение на речта, при което се повтаря цяла дума, част от думата, удължават се звуковете или се наблюдава блокаж при говор.

До 70 – те години на миналия век съществува убеждението, че състояния, подобни на депресията при възрастни, е възможно да бъдат наблюдавани едва по време на юношеството.

Всички деца изпитват страх, тревоги, безпокойство или смущение. Това са чувства, които възникват у човека в процеса на развитие, но има деца, които страдат от болезнена тревожност.
Тревожността е състояние, което е свързано с множество съпътстващи развитието на детето проблеми. За съжаление, много от зачестилите тревожни разстройства остават неразпознати у децата и подрастващите и те не получават своевременна медицинска помощ.

С тръгването в първи клас в училище, за много деца уроците се явяват вълнуващи и радостни, но в последствие при много от тях възниква нежелание да посещават училище, появяват се неопределен страх и тревожност.
Почти всички деца и възрастни изпитват определен страх, безпокойство, напрежение и дискомфорт преди изпит или представяне пред публика. Голяма част от тях успяват да овладеят тези симптоми.

Терминът хиперактивност се използва често в разговорите на родители, седящи в парковете, наблюдаващи играта на децата. Всяко дете тичащо между люлките, пързалките и катерушките може да чуе за себе си тази дума. Учителите, от своя страна, насочват вниманието на родителите, че детето им е хиперактивно когато то е по – импулсивно, любопитно – върти се в часовете и гледа назад своите съученици; не внимава в час (за което е много важно да се изяснят причините).

Случвало ли ви се е да използвате израза „Ти си голямо момче/момиче. Защо пачеш?!” А то – „голямото дете” е паднало, ударило си е коляното и го боли. Или друг пример: отивате на контролен преглед, знаете, че ще е необходимо да се вземе кръв за изследване и с усмивка се опитвате да убедите детето, че няма да боли – „едно леко убождане” (а то вижда тревогата в очите Ви).