Заучената безпомощност, оптимизмът и песимизмът – теорията на Мартин Селигман
Щастието е неизмерима величина. Щастието е чувство и състояние на пълно задовоство и удовлетвореност от живота. По дефиниция. Но как всеки от нас възприема щастието – това е въпрос на усещане, приемане на света и другите, отношението на другите към нас, за да се чувстваме ние щастливи. Нашите придобивки – материални и духовни, нашите мечти, нашите възгледи за живота, очакванията и надеждите ни. Всичко това ни предлага различен подход при възприемането на щастието от всеки един от нас.
Позитивната психология е клон от психологията, която се занимава с човешкото щастие и начините, по които можем да увеличим трайно нивата на щастието си в живота ни.
За основоположник на тази психология се приема Мартин Селигман. Десетилетия наред той изследва депресията и причините за нея; човешката безпомощност – и създава Теорията за персоналния контрол, в която основно място заемат „придобитата безпомощност” и „обяснителният подход” т.е как хората си обясняват събитията, които им се случват. Дали ги отдават на външни фактори и събития независещи от тях или всичко, което им се случва е в следствие на техните действия.
Като студент Мартин Селигман започва да се интересува и занимава с безпомощността при животните. В лабораторията на своя ръководител Ричард Соломон в Пенсилванския университет провежда експеримент с кучета на основата на условните рефлекси по метода на Павлов.
В сътрудничество със Стивън Мейър, двамата измислят експеримет, който наричат „триадичен”, защото представляваше три съчетани в едно групи”. В експеримента описан от Мартин Селигман в книгата му „Как да бъдем оптимисти” първата група кучета получат шокове, от които ще могат да се спасят „като бутат с муцуната си подвижна преграда”. По този начин те ще са в състояние да преустановят шока и кучетата ще имат възможност за контрол.
При втората група животни, уредът за шокове ще е свързан с този от първата група и по този начин те ще могат да изпитват същите шокове, както кучетата от първата група, но тези нямат възможност за контрол.
Третата група няма да бъде подлагана на електрически шокове.
След известен период на трениране на кучетата двамата изследователи ги поставят в клетка-совалка, за да направят експеримента си.
Двете групи кучета получили електричиски шокове почти по едно и също време, а третата – съответно, както при подготовка не – получила. На следващият ден отново на кучетата им се подава електрически ток, от който могат лесно да избягат като прескочат бариера, която разделя едната част от другата. Оказва се, че това куче, което е научено да контролира шоковете няколко секунди след като ги усеща прескача бариерата. Онова, което преди не е получавало шокове – разбира същото отново в рамките на няколко секунди. Но това третото, което е установило, че каквото и да прави няма значение – не прави никакво усилие да избяга. Без да прави опити да прескочи бариерата – то ляга на пода на клетката и започва да скимти.
Този експеримент е повторен осем пъти с осем триади от кучета и резултатите са винаги едни и същи. Изводът до който достигат е, че „животните могат да заучат, че действията им са напразни, а получи ли се това, повече не прибягват до подобно действие и стават пасивни.”
Това очевидно се дължи на факта, че кучетата са разбрали, че няма да променят нещата. Веднъж формирали такова очакване – те не предприемат никакви действия. Ако започнат, обаче да контролират ситуацията – те няма да бъдат безпомощни.
Или: безпомощността се предизвиква не сама по себе си от неприятните събития, които се случват, а от липсата на опит да се контролират тези събития.
Изводите, които Селигман и Стивън Мейър правят при кучетата, навеждат много изследователи на въпроса: как стои проблемът за безпомощността при хората. Дали и ние бихме се отказали, ако знаем, че не можем да променим нищо или бихме се опитвали докато не постигнем успех?
Един от изследователите, който решава да потърси отговор на този въпрос е Доналд Хирото. Той завеждал група хора в едно помещение, в което им пускал силен звук и им възлагал задача да разберат как да го изключат. Опитвали чрез комбинация на клавиатурата, която им предоставил, но шумът не спирал. Втората група можела да изключва звука като натисне подходяща комбинация от копчета, а на третата група не е подлагана на въздействието на звука.
На по-късен етап от експеримента Хирото завежда изследваните лица в клетка-совалка където ако сложат ръка от едната страна се чувал неприятен звек, а когато поставят ръката си от другата страна звукът спирал.
Изводите до, които стигнал Хирото показват, че хората, които първоначално не могат да спрат неприятният звук сега не предприемат никакви действия, за да се опитат да спрат този. „Те сякаш бяха научили, че са безпомощни да прекратят шума и дори не се опитваха, независимо, че всичко останало – времето и мястото – бяха различни”.
По този начин Селигман в своите изследвания достига до извода, че придобитата безпомощност „се предизвиква от изживяване, в което обектите са научили, че каквото и да правят, то няма значение и техните реакции са излишни, след като не им помагат да постигнат желаното. Това ги е научило да очакват в бъдеще и в нова ситуация, че активността им отново ще бъде напразна”.
Според Селигман в основата на придобитата безпомощност стои поражението или провалът. Тя може да се преодолее когато на обекта се покаже, че собствените му действия вършат работа или когато той се обучи да мисли по различен начин за принципите, предизвикали провала му. Съществува начин да се покаже, че когато настъпи изживяване на безпомощност, той може да се научи, че действията му не са безсмислини.
На тази основа Мартин Селигман разработва и усъвършенства Теорията за придобитата безпомощност.
По своите симптоми – потиснато настроение, загуба на интерес на основните си занимания, безсъние, загуба на апетит, психомоторно забавяне и загуба на енергичност, неспособност и невнимателност – придобитата безпомощност изглежда почти идентично с депресията. По този начин на придобитата безпомощност може да се гледа като причина за депресията, която се изразява в „убедеността, че действията са напразни”.
Депресията е разстройство на собственото Аз, провал в собствените ни очи по отношение на поставени цели.
Когато не успеем всички за момент изпадаме в безпомощност. Изпадаме в печал, бъдещето ни изглежда безутешно и ни се струва невероятно трудно да направим каквото и да е усилие. Някои хора се възстановяват едва ли не моментално, макар и симптомите на придобитата безпомощност по правило да се разпръсват само за няколко часа. Други остават в това състояние в течение на седмици, а ако провалът е достатъчно значим, с месеци, че и по-дълго.
Разликата между двете групи хора е обяснителният подход. Първата група хора, при които придобитата безпомощност изчезва бързо, са оптимисти. Провалът при тях води до кратка деморализация. При втората група хора, при които безпомощността се запазва с дни, понякога с месеци – са с песимистичен обяснителен подход. Песимистите са склонни да вярват, че неприятните събития ще продължават вечно, ще осуетят всичко към, което се стремят, и всичко е плод на тяхна грешка – това е определящо.
Изправени пред тежки трудности оптимистите гледат на злополуките по противоположния начин. Те са склонни да вярват, че пораженията са временни беди, че причината се свежда само до конкретния случай. Те са убедени,че неуспехите не са техни грешки, а на обстоятелствата, на лошия късмет или са предизвикани от други. Така хората успяват да съхранят душевния си мир след поражения. Изправени пред тежка ситуация те я приемат като предизвикателство и се опитват да я разрешат с по-големи усилия.
Двата погледа на причининността на събитията водят до съответните последици. Проучвания показват, че песимистите по-лесно изпадат в депресия. Оптимистите от своя страна се представят много по-добре в училище, на работа в спорт. Ако за едно работно място кандитатстват песимист и оптимист проучванията показват, че го получава оптимиста.
Селигман в своите изследвания е установил, че много хора не винаги разбират, че са песимисти и, че с това чувство на песимизъм живеят много повече хора, от колкото го осъзнават. Но също така, той е установил, че песимистичната нагласа може да се преодолее. Всъщност песимистите могат да бъдат научени да бъдат оптимисти като усвоят система от познавателни умения.
В сърцевината на явлението песимизъм стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемете не можете да промените случващото ни се.
Животът ни започва в пълна безпомощност. Новороденото не може да си помогне, защото изцяло е зависим от рефлекса. Плачът му довежда майката до него, но това не означаве, че то контролира появата й.
Има неща, които не можем да променим – цвета на очите си, расата ни и др. Но има действия над, които да придобием контрол или да го отстъпим на съдбата. Мислите ни не са реакция на събитията – те са предпоставка за онова, което следва. Самата мисъл „Каквото и да правя няма смисъл!” ни пречи да действаме. Когато се примирим със своята безпомощност други хора ще поемат контрола над нас и бъдещето ни.
Придобитата безпомощност е пораженска реакция, реакция на оттегляне, която протича от убеждението, че каквото и да направите няма да има значение. Обяснителният подход включва начина, по който тълкуваме настъпването на събитията. Той модулира в максимална степен придобитата безпомощност. Оптимистичният обяснителен подход ограничава безпомощността, докато песимистичният я поощрява. Начинът, по който си обяснявате събитията определя колко безпомощен може да станете, или доколко сте изпълнен с енергия, когато се натъквате на ежедневни несполуки или когато ви сполетят съдбовни поражения.
Всеки от нас носи оптимизма в себе си. Той не е панацея, но може да ни предпази от депресия.
Как гледате на нещастията – малки или големи, които ви сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновенно си казват „Причината е в мен самия и това вечно ще продължава и определя всичко, което върша”. Други, онези, които не отстъпват пред нещастия, заявяват ”Несполуките са плод на обстоятелствата, във всеки случай бързо ще ги преодолея, а освен това в живота ми има и други неща”.
Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития т.е нашият обяснителен подход, е мисловна нагласа, придобита в детството и ранните години от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят – дали се смятате за ценен и достоен човек, или за негоден и безнадежден. Това е основното, което ни прави песимист или оптимист.
Обяснителният ни подход не е наследствен. Той не е генетично предопределен, а се дължи на външни фактори.
Съществуват три теории за обяснителният подход при децата. Първият, който е особено важен в развитието на детето, това е обяснителният подход на майката. Ситуациите от ежедневието ни и нашите реакции, обуславят до голяма степен обяснителния подход на децата ни. Ако майката или грижещият се за детето е оптимист това би направило и детето оптимист. Но, ако грижещият се е песимист – това би било катастрофално за развитието на детето, защото то така ще възприема събитията и случващото му се и ще бъде обезнадежден и обезкуражин, както го правят възрастните около него.
Втората теория в обяснителният подход при децата е свързана с критиката на възрастните – в училището и на родителите. Децата са особено чувствителни, към нещата, които им се казват. Те не само чуват отговора на зададения от тях въпрос, но и начина, по който им се поднася. „Това се отнася особено за критиката. Децата вярват в критиката, която им отправят, и я използват, за да формират обяснителния си подход”.
Третата теория в обяснителния подход при децата е свързана с кризи в детството – тежка загуба или друг повратен момент, който кара детето да възприема света като безнадежден, труден, мъчителен. И това ги прави песимисти във всяка сфера на живот.
Обяснителният подход се характеризира с три основни параметъра: трайност, обхват и персонализация.
Хората, които лесно се предават, вярват, че причините за неблагоприятните събития, които им се случват са трайни: те ще продължават да съществуват, винаги ще ги има, за да влияят върху живота им. Хората, които се противопоставят на безпомощността, вярват, че същите тези принципи са временни.
Някои хора са способни да превъзмогнат трудностите и да продължат да живеят нормално дори, когато важен аспект от живота им страда – работа, приятелство, любов. Други обаче – зарязват всичко. Те рухват. Всичко се свежда до обясненията. Когато се натъкнат на провал в една област хората, които дават всеобхватни обяснения за провалите си се отказват от всичко. Това са песимистите. А тези, които дават специфични обяснения могат да станат безпомощни в една сфера на живота си, но във всички останали нещата да се развиват. Това са оптимистите.
Персонализирането, като параметър в обяснителният подход в теорията на безпомощността се отнася до локуса на контрола. Или: когато се случи нещо неблагоприятно – обвиняваме себе си (интернализираме проблема) или го приписваме на други хора и обстоятелства (екстернализираме проблема). Тези, които обвиняват себе си са с ниско самочувствие, смятат се за безполезни и негодни. Вторите, които обвиняват външни фактори – не губят от самочувствието си, те се харесват и не се самообвиняват.
В Теорията си Селигман доказва, че съществуват техники, чрез които всеки може да бъде научен да е оптимист. Всеки човек може да преосмисли възгледите си за приемане и обясняване на събитията от живота им.
Според Селигман „да станеш оптимист се състои в това просто да овладееш поредица от умения за това как да разговаряш със себе си, когато претърпиш лично поражение”.
Техниката „Да се научат да спорят със себе си” е от особено значение за обръщането на песимизма в оптимизъм. Обикновенно хората спорят с всеки с когото не са съгласни. Необходимо е да се научат да правят това със самия себе си, като имат впредвид: какви доказателства имат; алтернативите – да се съсредоточат върху причините; изводите – толкова ли са ужасни; и ползите, които ще имат.
Друга техника разработена от Мартин Селигман с цел преобръщането на песимизма в оптимизъм е „Да изведем гласовете навън”. Това е начин да се спори със самия себе си, но чрез помощта на някой приятел, който да се противопоставя на лицето в неговите твърдения, относно ситуацията.
Да си оптимист винаги и за предпочитане пред това да си песимист. Песимистите са вечно оплакващи се, мрънкащи и отказващи се. Намръщени и депресирани. Оптимистите винаги гледат положително на събитията и случващото им се в живота. Те винаги са готови да ви разсмеят, въпреки лошото време, въпреки умората от деня. Те винаги търсят новото начало, дори след малък неуспех.
Оптимизмът, песимизмът, придобитата безпомощност – всичко това определя начина, по който ние мислим и търсим начин за ефикасно решение на проблемната ни ситуация. Но не това, което се случва на хората определя колко са щастливи, а начинът, по който интерпретират случващото се.
Да се научим да бъдем оптимисти означава да сме успешни, търсещи нови решения, неотказващи се в ситуации на неуспех. Това ще ни направи по-успешни, по-борбени, по-позитивни. Това ще ни направи по-щастливи.
Използвана литература:
1. Селигман, М. Как да бъдем оптимисти, С. 2001
2. Силгиджиян, Х. Нови насоки в изследването и оптимизирането на психичното здраве: приносът на позитивната психология на здравето//Клинична и консултативна психология, бр.2/2011
